T2: Trainspotting – As if they never left

Продълженията на култови филми обикновено флопват жестоко, а и почти винаги оставят горчив вкус в устата. Дани Бойл пое огромен риск с Т2. А, когато се захващаш да правиш продължение на култов филм, като Trainspotting очакванията са недостижимо високи. От няколко години се шуми за продължението, и колкото бях нетърпелива да видя резултата, точно толкова бях сигурна, че тоя сикуъл не е нужен. Казвам го от моята камбанария, в която Trainspotting се прожектира поне веднъж на два-три месеца.

Личното ми мнение е, че Дани Бойл седна на режисьорския стол твърдо решен да покаже, че първия филм е дълбоко в сърцето му и успява да направи огромен реверанс към зрителя с това продължение. T2 е абсолютно брилянтен.

Трябва да ви кажа, че носталгията е голяма работа – гледаш Юън МакГрегър, Юън Бремнър, Робърт Карлайл и Джони Лий Милър, и в главата ти има само една мисъл “Боже, колко са остарели… а, какви деца бяха!” Имайки предвид, че МакГрегър е добре познат на публиката, някак не забелязваш колко е остарял, докато не видиш Рентън. Въпреки това, честно ви казвам, когато се събират, усещането е сякаш винаги сме били с тях. Героите имат същата химия, като в оригиналния филм и ни подаряват гениални, и понякога много, много смешни сцени!

Т2 продължава историята от 1996-та: Рентън се връща в Единбург, чист от 20 години, а приятелите му не са особено щастливи (особено Бегби), че го виждат след номера, който им погоди в хотелската стая. Компира и Бегби са запазили всичките си качества (предимно недостатъци), докато Улавия чувствително се е променил. Горкия Компир – винаги най-гнусните сцени са за него, душата златна.

Бегби обаче ограби филма – Робърт Карлайл е титаничен в тая роля. В оригинала изтръпвах на негова сцена, а в Т2 е още по-ядосан. И докато в очите на Бегби винаги е горяло нещо бясно, в Т2 е по-обран и някак премерен. Не по-малко луд, обаче.

Визуално, няма как да се объркаш, че това не е филм на Дани Бойл. Той е визуален гений така или иначе. Имаше моменти, в които затаявах дъх за да попия с очи всичко което виждам. Енергията, която струи от Т2 е грандиозна – от живите тапети, през сенките по стените, та до стаята с огледалните плочки – гледаш и потъваш, точно както Рентън потъна в килима, когато пое свръхдоза. Успя да си поиграе и с нервите ми с тийзването на Lust For Life през целия филм чак до самия финал, когато вече стана нетърпимо и избухнах от доволство.

И за да не очаквате песента, като мен, цял филм – поздрав:

 

Ех, сякаш никога не са си отивали… 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s