#ХазартаБешеПрав

От начало ще започна, понеже от снощи ми се мотаят думи, които искам да напиша за преживяването ми.

В Слънчев бряг съм, където прекарвам лятната си отпуска през последните три години, по понятни, за някои, причини. И така, както си почивахме, ни поканиха на рожден ден. Веднага ще си призная – наложи се да ида, защото е празник на моя позната, и приятелка на Птицата, а понеже съм възпитана, и не на последно място, защото момичето е супер печено, тръгнахме.

Първоначалните ми опасения, че мястото на събитието е далеч от хотела и изобщо от всичко близо до “вкъщито”, се оправдаха. Таксиджията пред хотела ни каза, че ще ни ‘фърли за 5 ле’а, ама само до кръстовището, щото видите ли, цитирам: “То ние тука такситата един друг не се обичаме, ама хич. А пък о’татък след кръстовището има други правила — ние от тука не мо’ем да ходим натам.” ВТФ?

В последствие, таксито се оказа ненужно, понеже ни хвърлиха с кола до Онова Кръстовище и хванахме пеш до заветната дестинация, а именно – фолк-клуб The 1 (името е кликабъл, за илюстрация).

Само им вижте описанието във фейса: “Избрахме името си, за да ни познавате още преди да ни видите. ЕДНО е числото на Слънцето. То излъчва жизненост и сила, благородство и власт, ярка изява на личността. 1 е лидерът, първият, шефът. Няма начин да останем незабелязани. Влиятелни и могъщи, агресивни и амбициозни, имаме една цел – да успеем да ви впечатлим. Очаквайте 1 незабравима нощ – единствена по рода си – всеки път!”

Аха, на Слънцето… благородство… Добре. Ярка изява на личността… Тук вече нечленоразделям.

Машала, викам си, махам с ръка и напълно убедена, че по-зле не може да стане, се оставям на вечерта. Обаче могло да стане и по-лошо. Турбо-луксозното заведение се намира на известно време пеша от Онова Кръстовище и докато чакахме останалите гости, за да влезем в дискотеката, Птицата реши да иде до такститата, ония паркираните баш пред заведението, да види дали и те ще ни ‘фърлат за 5 ле’а наобратно (10 давахме преко сили). Е, искаха 20 лева, кожодерите. Нямало българи, нямало чужденци – не ни познавал, “таксата” е еднаква за всички. Притесних се силно, понеже нямах никаква идея как ще се прибираме после, а за ходене пеша не можеше да става дума поради количествата погълнат алкохол (не от мен). Но за това малко по-нататък.

Пред заведението, което представлява хале, разположено до други две халета – Брилянтин и Bedroom, в прахтта са паркирани поне 35 коли за по минимум 250,000 лева. Оказва се, че и още по-зле могло. Минахме по Червения Килим (тук изригнах в неподправен смях) до дискотеката, а на входа ни преровиха чантите, биха ни печатче на ръката (ама такова специално, само под лампа се скива) и една оскъдно облечена хостеса, с изрядна прическа, ни настани на сепарето до DJ Цецо. Nadia 31 ни обслужваше. Бяха облекли клетите сервитьорки с възкъси, решени в синьо и бяло, рокли, с името им и пореден номер на гърба. Някакси опита на управата на заведението да навее асоциации с футболен отбор с униформите, по-скоро успях да го свържа със задържане под стража. Долното бельо на сервитьорките — в синьо за повече контраст — недискретно се виждаше, всеки път, когато някоя се наведе да смени пепелника на масата, която беше висока 65 санта.

И седнахме, и сипахме.

Музиката… о, силата на музиката! Толкова беше силна, а баса толкова мощен, че пълните, пластмасови бутилчици със студен чай падаха от масата и на 5 минути можеше да видите някой да се навежда и да ги връща обратно на масата. Както бях седнала, така се бях запънала с крак, защото ме местеше прогресивно към срамно пльосване на пода. Без да преувеличавам — аз толкова силна музика през живота си не съм чувала. Преди да напиша тия силни думи, първо се убедих, че не е щото остарявам — всички бяха на това мнение. А, може би всички сме вече стари, не знам.

И започна да се пълни.

Момичета облечени с роклите си от бала през 2007-ма. Дърти “карачки” на по 56, стиснати в минижупи и къси потници. Млади момичета с такъв грим, все едно клоун е избухнал пред лицето им. Бели червила, златни червила… Селфита на нацупени силиконови устни. Златни лентички (?!) нанизани на главите на дамите блещукаха с пайетена светлина, а полу-облечени, плашещо гримирани танцьорки се вихреха на някакви платформи, под тътена на адската музика, за радост на напомпани, мутроподобни и, по всяка вероятност, плиткоумни индивиди. Потрес, хора, ступор беше това за моята нежна душа.

Не мога да кажа, обаче, че всичко беше лошо, защото ще излъжа. Добрата новина беше, че музиката беше толкова силна, та поне не разбрах много-много, когато DJ Цецо избухна с песен на Азис с цветущия текст “Хайде на Какао, всички ще са в бяло”. Ама не мисля, че лирическият герой имаше предвид облеклото, пък каквото ще да ми приказва Гугъл.

И започнаха да пият.

И да пикаят. Десет кенефа. За всички. Общи. За близо 300-400 човека, ако не бяха и повече. Общи, общи, ама с много огледала, където всичките кифлички, лепнати като мухи на лайно (без извинение) си вчесват буклите и забърсват вирнатите нослета. Адска смрад и гнус, всичко това на фона на “турбо-луксозната” дискотека. А споменах ли, че Stefan 6 изнасяше чували с боклук през цялата тълпа в пика на “купона”?

Все ще се намери някой да ми опонира, че не е толкова зле, обаче аз имам и снимков материал, понеже хората си се харесват и си се снимат — ей тук от същата вечер.

И си тръгнах!

Излезнах жива, но не и неопетнена. Излизайки от дискотеката, притесненията ми относно прибирането рязко взеха превес и насочих тътрузещата се птица към Онова Кръстовище, понеже имах надежда, че някой от по-“долнопробните” таксита ще ни качи за по-малко от 20 лева. Е, искаха ни 15, обаче аз вече бях печена и им махнах с ръка в знак на несъгласие. Бакшиша, като че ли, се смили над печената ми несигурност и вероятно отчаяние, и ни пренасочи при “колегата”, дето ше ни ‘фърли за 10 ле’а.

Качихме се, и с шофьора започнахме да коментираме ония гъзарските таксита, скъпите. Човека каза, че им искат (не знам кои са Те, но Те са ненормални!) по 4,500 лева наем за мястото пред дискотеката, докато тези долнопробните на Онова Кръстовище плащат по-малко — “само” 1,000 лева. Отново потрес.

Не се прибрахме веднага, отидохме да продухам ушите си на някакво черно парти, но беше много по-добре. То всъщност всичко беше по-добре от това адско място. Само се разочаровах, че вече почти не чувах. Но поне за първи път тази вечер не ме гледаха, като Пришелецът. Понеже бях в този вид. Е, не със суичер, а с шал, но това е без значение. През цялата вечер, за всички, бях Пришелецът обут в некви бели, платнени, ниски неща.

Искам да подчертая дебело и с цялото ми уважение, че всички момичета на нашата маса бяха стилни, красиви и облечени с много вкус. То и няма как да е иначе.

Но общата картинка ме кара да кажа само — прав беше Хазарта. Животът ни е поп-фолк. Шумен, бесен, облечен леко, гримиран силно, напомпан, силиконен, надрусан, опикан, потен, жалък и разнасящ боклук през средата на купона.

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s