До Угърчин и назад…

Неделя, като неделя. Само, че тази неделя беше малко по-специална. Дядото на Птицата правеше 87 години на 7 април, но понеже 7-ми беше понеделник и всички сме на работа, затова “партито” трябваше да се състои в неделя.

Налагаше се да стана в 8 сутринта, все едно не ми се налага да го правя по пет дни в седмицата, та и в единствения ми нормален, мързелив ден отново трябваше да ставам. Е, преживях ставането, като че ли имах някакъв избор. Станах, измих се, лъснах си разкошните кожени ботуши, защото казаха, че ще е студено и ще вали (пък и на село отивам!), и зачаках в коридора. Птицата беше станал поне час преди мен, но това изобщо не му пречи да е готов след мен.

Чичо му щеше да дойде да ни вземе в 8:30. Излезнахме да си купя кафе, защото дори Птицата е наясно, че не мога да функционирам човешки без първата доза кофеин. Двойно, късо, мляко, кафява захар. Върнахме се пред нас, а чичо вече ни чакаше блажено запалил цигара и на свой ред поглъщаше своята първа доза кофеин. Запалих цигара, измънках едно-две изречения, понеже, както се разбрахме, не мога да функционирам нормално преди 9 сутринта или най-малко след едно кафе, и потеглихме. Минахме да вземем на Птицата брат му, и там изпушихме по един фас, понеже в колата не се пушеше, а ни чакаха 120 километра път. Потеглихме, но този път за дълго.

Представете си, до моето село, малко след Брезник, пътуваме близо един час, а е само на 60 километра от София, за сметка на това Угърчин е на 120 километра, но пътя отново отнема един час. В това, разбира се, няма нищо чудно, обяснението е просто – автомагистрала versus междуселски пътища.

Около Ботевград, при тунелите, се беше спуснала мъгла, гъста като каймак. Това също не е учудващо, защото мястото е адски високо. Успяхме да припълзим, докато излезем от участъка, но мъглата винаги ми е носела апокалиптично усещане. И не само. На едно място имах чувството, че навлизам в Silent Hill.

Пристигнаме. Очаквах село, както Птицата го наричаше откакто се познаваме, а всъщност се оказа град, развит и приятен. Всъщност, не се оказа – то винаги си е било град, но защо ли ми трябва да Гугълвам такива неща, като мога сляпо да вярвам?!

Бабата и дядото на Птицата моментално ги почувствах, като моите баба и дядо, а баща му, и неговото “Симич” направо ми разтапяше душата. Абе, мои сорт хора!

Излишно е да споменавам, че се наядох, като свиня с дроб сарма и агнешко, нали? Така си и помислих. Но пък мога да кажа, че пих някаква френска (!) бира, някаква бомбичка от 250 милилитра. Супер симпатична! Разходихме се из града. Представяте ли си, там дори басейн за обществено ползване имат! Обаче не ми дадоха да карам, нито едната, нито другата кола. Искам да вярвам, че е заради патрулката, която се беше паркирала в центъра на градчето. Пък и съвсем логично това да е причината.

И потеглихме към вкъщи. Още един час наобратно, но този път беше страшна скука. Птицата, дето уж седеше до мен и се предполагаше, че поне ще комуникира, заспа като пън, или поне дремеше, но това изобщо не ме топлеше в агонизиращата ми скука. Хванах се да играя Angry Birds, но и този ми опит беше саботиран от 14% батерия, които ми оставаха.

Finally вкъщи! Радостта ми не трая дълго, обаче, защото скуката ме преследваше където и да идех откакто си тръгнахме. Важното, обаче, беше че човекът е човек, когато е на път.

За останалото, някой друг път.

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s